Дълго не пишех в този блог, защото ми се струваше безмислено да се надвиквам с тълпа разноинтересни хора. Личните ми мелодрами пък ми се струват прекалено лични, за да стават достояние на широка общественост. 

Е, мисля че най-сетне намерих за какво да пиша. Хем ме вълнува, хем имам необходимост да описвам всичко, което ми се е случило своевременно, съхранявайки го на място различно от паметта ми, която разбира се притежава незаменимата способност "забрава".

Моята история със 100-те туристически обекта започна през 2003 година в Копривщица, с един от поредните мъже в живота ми. Мисля, че долу-горе от тогава (или малко по-рано) съществува възобновената традиция на книжките, печатите и понякога борбите с обстоятелства. 

Аз обичам България, каквото и да значи това за някой или за всички останали. Няма да се впускам в анализ, кое точно обичам и кое не харесвам. България за мен е в сърцето и значи повече от всичко. Тя ми е в кръвта, благодарения на всичко, което се е случвало по земите, на които съм родена, аз съм такава - с добродетелите и недостатъците, с превъзнасянето и омразата, с натежалата от качества народопсихология и гордостта, че животът, който пулсира в мен съхранява мъдростта на стотици години живот в родината ми, преди това. 

100-те туристически обекта е инициатива на Българския туристически съюз за посещение на най-значимите места в България. Разбира се, както във всичко, което е сътворено от човек има предостатъчно кусури и ако си решил да ги търсиш, може дори да не съзреш красотата на тази инициатива. Примерите са много - голяма част от музеите не работят през почивните дни, именно в духа на бюрократичната държавност. Аз съм длъжна да посетя обект в работен ден, независимо от това, че този ден е работен и за мен, а аз със моите данъци помагам на съществуването на този обект, който би следвало да има желание аз да науча подробности от него. Или примерно сърдитите лелки, наречени високопарно "уредници", като в Казанлъшката гробница, които са сърдити, че Севт в крайна сметка не е погребан при тях. Много са примерите постепенно ще ракажа за всички. Все пак това е увод.

Аз не съм член на БТС и не виждам все още причина да бъда. Ходя по планините като лаик, правя преходи като градско момиче, мрънкам като жена, но трупам спомени в сърцето си за гледки, които не мога да видя в нета и усещания, които не мога да уловя другаде. Очите ми се препълват с яркостта на необхватната зеленина на Лудогорието, с дълбоката тъмнина на Старопланинските гори, с безкрайността на морското синьо небе и шарената билкова перелина на Осоговската планина. Сърцето ми се прехласва пред мащабите на Рилските гледки, мощта на Дяволското гърло и суровата сила на скалите по Тарзановата пътека. Чувствителността ми трепти при капризността на времето по склоновете на вр. Ботев и Руен, при простора на Калиакра, или при простата паничка боб-чорба в Триград. 

100-те туристически обекта ме улесняват в избора ми къде да отида. Не ме принуждават, не ме задължават и не ме обвързват. Не го правя за състезанието или за медала. Всеки, които съвестно разглежда и обикаля обектите е осъзнал наградата далеч преди да е получил заветната златна значка. На скоро си мислех, че всъщност тази книжка с печати, събира едни от най-хубавите мигове в живота ми, че е синтез на всичко, което се е случило по пътищата на родината ми и че е съкровен спомен и едновеременно безценен източник на спомени.

100-те туристически обекта отдавна не са сто. В едно квадратче са събрани понякога по пет обекта. С всяко ново издание на книжките, променят обектите. Добавят (за сега не премахват) все нови и нови места. Може би това е добре, защото все пак възникват места като Перперикон или долината на тракийските владетели. Редно е да добавят, но това някак си ме смущава, защото се чувствам леко пренебрегната. Вместо времето да придава стойност, то сякаш в случая отнема от стойността. 

Това е всичко, което се сещам за начало. Този пост ще ми служи за описания, различни от тези, които касаят конкретните обекти и свързаните с тях преживявания. Вероятно ще бъде могократно редактиран, познавайки се, но в това е и част от очарованието на виртуалността.

Ще напиша този пост по една единствена причина, а някъде в кратките милисекунди (или каквато е там мерната единица за почивка по време на дефиниране на причината) ще споделя себе си. Мен и моята свързана история с пет жени, по професия медицински работници, по призвание силни, по Божията воля - (фактически) свободни.

Причината е, че до днес единственият постинг в този блог, изгуби своя смисъл. Няма да го изтрия. Не ми е в стила, все пак трябва да остане мириса на преживените ми емоции, разноезично отекващ в дълбините на собствената ми меланхолична прозаичност, която ми носи.

Всъщност някакво ластично въже е завързало мислите ми и ме тегли към вече пре-експонирани баналности. Не го искам. Искам да напиша за онези близки до сърцето ми "женички", които са на възрастта на мама.

Много мислих. И преди съм мислила и сега, пак мисля. Имат ли право на обезщетения, трябва ли да бъдат компенсирани, абе те нямат ли и някой грешки в поведението си (особено след една снимка, която срещнах някъде), струваше ли си тази широкомащабна кампания, тези средства, тая цялата енергия. Но да си кажа честно логиката (тая моя тъй любимо, безпогрешна логика, в която вярвам повече от всичко), днес се люлее на люлка, в някакъв парк, някъде доста далеч от всичко, което преживявам. 

Плаках много. Успокоявах се с мисълта, че сълзите подхранват кожата на лицето ми, че я даряват с богат комплекс от соли, които само евентуално морето може да ми даде. Друг път това ме провокира да се усмихна. Днес се улових как размазвам сълзите си съвсем по навик, а от устните ми излизат някакви неясни звуци. (А вчера си мислех да не би да съм си загубила способността да плача).

И така мислите си останаха на оная люлка, докато в съзнанието ми все по-ясно се открояваше една-единствена реплика ... нищо, нищо не струва тая цена. 

Душите им днес не бяха с нас. Усмивките им не бяха за нас. Думите им бяха празни. Тях ги нямаше.

Крака, които слизаха от самолета. Ръце, които прегръщаха децата си. Дори сърца, които чувстваха Родината.

Много плът. И многокиломветрови потоци от кръв. В плътта.

А устните им не смееха да кажат, че са щастливи. Защото те не са щастливи. Душите ще чакат шанса да се родят.

Спомням си един, жив пред очите ми, разказ за самоубийствен опит. Нася е опитала да разкъса вените си със зъби. Със зъби.

Четириметрови бетонни стени и тел. 

Вече в душите.

Предният пост изгуби своя смисъл. Иска ми се да пожелая на моите конкретни пет жени, някак си да изровят пламъка да бъдат жени. Да се намерят някъде из пустинята на многото думи, многото хора, безкрайните анализи. Някак си да върнат душите в тези тела, които слязоха по стълбите днес. Някак си да повярват, че децата им са техни деца.

Да се запознаеш с детето си, когато то е на 20. Успех Нася. И вяра.

Нямам друго какво да кажа.

Иска ми се след осем години Карбовски да направи филм, в който една по една те всички да се усмихнат и да могат да кажат, че са щастливи. Едни сърца да оживеят. Едни души да се реят свободно, където им се иска. Не фактически, а истински.

Аз Ви обичам. 

Много. 

И Ви дарявам загубеният си смисъл, с пожелание да намерите Вашия. Някъде.

Ще се обадя на някоя от тях. 2009. Някои неща не се забравят.

Онлайн протестна кампания
Freedom for bulgarian medics in Libya! Freiheit fьr die bulgarischen Mediziner in Libyen! Vrijheid voor Bulgaarse medici in Libiл! Frihet fцr bulgariska lдkarna i Libyen! Frihet til de bulgarske medisinerene i Libya! Frihed til de bulgarske sygeplejersker i Libyen! Frelsi fyrir Bъlgari lжknir н Lнbэa! Vapaus bulgarialaisille medisiinareille Libyassa! Vabaduseks Bulgaariast meditsiiniхde Liibьas! Brīvību Bulgārijas mediķiem Lībija! Laisve Bulgarijos medikams Libijoje! Ελευθερία για τους Βούλγαρους γιατρούς στη Λιβύη! Libya"daki Bulgar hekimleri iзin цzgьrlьk! Szabadsбg Lнbiбban levő bulgбriai бpolуnak! Liri pлr infermieret bullgare ne Libi! Kebebasan bagi dokter Bulgaria di Libia! Kalayaan dahil sa bulgarian ukol sa gamot di Libya! Libertat pa bъlgaro medico den Libya! Libereco por Bulgaraj sukuristoj en Libio! La libertй pour les infirmiиres bulgares en Libye! Liberta per i medici bulgari in Libia! ЎLibertad para los mйdicos bъlgaros en Libia! Lliberteu per als metges bъlgars a Lнbia! Liberdade para os enfermeiras bъlgaros em Lнbia! Libertate pentru infirmierele bulgare din Libia! Свобода за българските медици в Либия! Слобода за бугарските медицинари во Либија! Свободу болгарским медсёстрам в Ливии! Свабоду баўгарскім медсестерам у Лібіі! Свободу болгарським медсестерам в Лівіі! Sloboda za bugarske medicinske sestre u Libiji! Svoboda za bolgarske medicince v Libiji! Svobodu bulharskэm zdravotnнm sestrбm v Libyi! Wolność dla bułgarskich pielęgniarek w Libii! Ливия шахридаги болгария хамшираларга озодли! If you want to help, place this text on you website. Thanks.

Thanks.